|
Времето |
 |
София
19°C |
|
|
|
|
ЗАД НОРМАЛНОТО ЛИЦЕ НА СКУЧНИЯ СВЯТ |
|
Автор Калин Николов
|
|
22 ноември 2010 |
 Част от творбите на големия американски илюстратор Норман Рокуел са посветени на контактите между човека и природата. И то на градския човек – неговите пикници, изненадата му, че животни, които предимно познава от картинки, не са безобидни... „За мен съдържанието е първото и последното нещо”- отсича твърдо художникът. Това едва ли е особено вярно – реалността, видимата страна на реалността, наблюдателността, е първа за него. Образът на човека, раздвоен между баналността и онова, което му се иска. Може би и затова Рокуел дава свой образ на мечтата да станем ловци на мита. В клетката има русалка. Природата трябва да съзнава мястото си до човека – да е съобразена с неговата неопитност спрямо нея самата. Рибата трябва да се хваща на наивно направените въдици, птиците трябва да са послушни, лъвът е полезен най-вече когато стои в своята клетка...
Когато става дума за художника Норман Рокуел, сякаш внезапно всички – от специалистите до лаиците - се разпределят на два лагера. Едните, тези които са срещу него, наричат останалите недоразвити американци с тромав, непретърпял прогрес вкус сред авангардната ни ера... „Това е Америка, но на ябълковия пай, на бейзбола и досадния Нормън Рокуел!” Защищаващите го, почитателите му (сред, които съм и аз), са склонни да го отстояват, че са били очевидци на онзи техен съвременник, който можеше да възпроизведе абсолютно всичко от видимото чрез картините си... Да, именно
Америка, украсена с очите на славяни
и ирландци, китайци и негри, с тъгата по роднините от Европа и всички места по света, с безумието на несигурността пред утрешния ден и с оптимизма на човека, който в краят на краищата гради целта да оцелява! Дори след като и най-уважителните рецензии подчертават, че изкуството на Рокуел е смес между здрав разум, ординерност и предубежденията на елита, което сигурно го е дразнело, то все пак именно той е най-великият художник за САЩ, пише категорично „Ню Йорк таймс” през 2000 г. Което още повече наостря неговите врагове...
Но защо нарисуваното от Норман Рокуел (1894 -1978), един от най-популярните американски илюстратори, е забъркано в толкова остър, и преди всичко изкуствоведски, спор за неговото място в културата на Съединените щати. Според редица специалисти този художник не трябва да бъде помнен и не би трябвало да бъде възприеман като майстор от значение – поне не голям или среден в класата си, дори ненадарен с артистичен дух изобщо!
Тоест, има ли нужда от самия Рокуел сред имената и постиженията на печатаната рисунка, или той е някакъв вид
перфектен, но банален занаятчия.
 Едно изказване на Владимир Набоков категорично - бих го определил неочаквано високомерно, е в подкрепа на негативната оценка: “Норман Рокуел е сякаш брат-близнак на Салвадор Дали, но е бил отвлечен като бебе и отгледан от номади като циганите...”
Напротив, художникът би могъл да бъде упрекван заради неща, свързани с по-официозния му патриотизъм и че в доста от творческите си години е привързан към идеята да представя само доброто в живота на средните слоеве от населението...
Всичко казано по-горе би трябвало да има своя постепенен финал в полето на зачертаната памет, ако за илюстратора не се досещаха все по-често и по-често и ако нарисуваното от него не ставаше
все по-мащабен символ
именно с пресъздаденото от него време. Малко примери: картината му “Свободни от страха” от 1949 г. бе изиграна в една от сцените на филма “Империята на слънцето”. Друг подобен детайл от композицията му “Момичито с насиненото око” бе откопиран във фрагмент от филма “Форест Гъмп” – само буйното момиче е заменено с едноименния герой на филма... Поредна кинопродукция - “Смешна ферма”, въвежда представата за идеалното за Щатите място на живот, подлежащо за примамка на евентуални купувачи – декорът и артистите напълно възпроизвеждат редица от рисунките на Рокуел. Подредба от типичните новогодишни корици на списание The Saturday Evening Post е преповторена и в пълнометражния мултипликационен формат на “Полярен Експрес”. За Джордж Лукач и Спилбърг, горди че притежават и оригинали на художника, той е основен герой на една от сериите “Младият Индиана Джоунс” – “Страст за цял живот”. Изобразен е като невероятно способен млад художник, който създава шеги-загадки за модерното изкуство и обърква бъдещето... Композицията му на молещи се явява имитирана във филма “Американски гангстер” на режисьора Ридли Скот. И с това заемките не се изчерпват...
 Когато се спори за художника, в по-голяма степен се говори за онова, което не е нарисувал, отколкото което е реализирал. Например във времето на голямата депресия
на чиновниците се давало право да ловят риба без разрешително
Рокуел не би изобразил точно тези рибари, нито изкуството му воюва срещу окаяните трудови стандарти, срещу безскрупулната игра на средства и капитали в системата на затворените висши кръгове...
Парадоксално е, че именно един илюстратор е изправен да отговаря пред миналото, дали е бил правдив. И с какво е по-набеден да го прави измежду хиляди и хиляди други творци!
Отговорът е в онова нежелание на “специалистите” да бъде признато творческото му наследство (според мен абсолютно неискрено, защото те едва ли виждат огромната наблюдателност на Рокуел), както и от упоритостта на художника да бъде разпознаван сред множеството от чужди виждания със собствената си индивидуалност. Към нарисуваното от него наистина не могат да се прилагат стандарти. А значителната му слава, постоянно нарастваща и шокираща и все по-притискаща недоброжелателите му в ъгъла, се дължи най-вече на следното – в продължение на четири десетилетия той прави 321 рисувани корици за най-популярното и задържало се най-дълго време на пазара американско списание Saturday Evening Post, с последователност от цели 47 години! Огромен свят...
Норман Рокуел е художник на една Америка, която изгражда в представите си още от своето детството. Той е роден на 3 февруари 1894 година в един от районите на Манхатън. Съседските момчета му се подиграват за
огромните очила, тесните рамене и бледото
като сняг лице. Талантът си показва от малък, когато с вълнение рисува бойни кораби в действие. Това прави и със своите версии на героите на Дикенс, откъси от чиито романи му чете неговия баща, индустриалецът Джарвис Уоаринг (подобно на Пикасо, художникът е взел фамилията на майка си). За да посещава школа по изобразително изкуство – известното навремето в Америка училище на Чейс – младежът пътува четири часа в едната посока. Семейството било привързано към религиозните ценности, обичали да общуват със себеподобни и да пеят в църковни хорове... Всъщност в средата му рисуването не се приемало насърчително – така че Рокуел сам е трябвало да се грижи за своето образование и да набира необходимите средства. Правел картички, давал уроци, дори бил статист в Метрополитен опера. Убеден патриот, младежът решава да се запише доброволец във флота, но не му достига необходимия ръст и тегло.
 Бил е дребен на ръст. Когато рисува първият си етюд на гола женска фигура, подбутнат от по-мощните си колеги назад, той вижда само долната част на модела. Иронизират го, че ще му дойде времето да има достъп и до по-горните области...
Още студент, с прякор заради усърдието си “Дякона”, младият художник получава признанията си за чудесните си етюди и ефектните илюстрации и става още тогава водещ художник на списанията на скаутските движения. Нарастващата му популярност го кара да отвори студио, съвместно с Клайд Форсайт, един от добрите живописци и карикатуристи на времето. На 20 май 1916 г., тоест само на 22 години, Рокуел се престрашава да предложи своята първа корица за. Saturday Evening Post. Тя представлява млад мъж, който бута количка с бебе пред ироничните погледи на група момчета в бейсболни униформи. Картинана носи заглавието “Ден на майката”. От това време е и първия му брак – нетраен - с учителката Ирене О Конор, продължил до 1922 г.
Още от студент навлиза в литературата на скаутските организации и започва работа за тях. Много от темите са
етюди с огромни подробности и вярно око
– децата били не просто като истински, защото позирали документално, но и знаците с всички отличителни белези, били давани вярно. Някои от децата ще си го спомнят не като носител на забележителната и най-висока скаутска награда, Сребърният Буфало, а с това, че по собственото им признание „никой от нас не приемаше неговото присъствие като такова на някакъв забележителен, широко известен човек”.
Успешната мисия на споменатите корици води до увеличаване на тиражите на списанието с 50 000 до 75 000 екземпляра при негово участие и висока, неконкурентна за никой друг художник-илюстратор заплата от 40 000 долара годишно, която не слиза никога надолу, дори в годините на задълбочени кризи.
През 1930 година той отново сключва брак - с Мери Барстоу, от която има три деца. В средата на това десетилетие илюстрира с изключителна съвест “Приключенията на Том Сойер”, за което предприема семейна експедиция по Мисури, посещава местата на “събитията”, рисува ги, снабдява се с костюми и инвентар, с които децата му позират в автентични възстановки на сцени от текста.
Втората световна война е трагична и за спокойна Америка. Художникът се впечатлява особено от една реч на Труман, в която
президентът посочва четирите свободи,
 които задължително трябва да определят живота в съвременността: свободата на словото, свобода на вероизповедание, на свобода и здравна помощ, на сигурност за бъдещето си...
Когато художникът скицира идеите си по отбелязаните казуси и отива до държавните служители и политици, за да ги представи, те ги отхвърлят. Но журналистите намират, че подобни изображения ще имат своето въздействие. Четирите картини и днес са сред най-сполучливите, представящи общото между човека и човечеството. За желанието на хората да придобият тези плакати можем да съдим по тиража на разпространението – над 21 милиона екземпляра.
През Втората световна война Норман Рокуел осъществява редица плакати и теми, с помощта на които от различни акции по благотворителност - набиране на средства за воините от антихитлеристката коалиция или директни средства за армията – е събрана сумата от 139,9 милиона долара. "Те бяха видяни от 1 222 000 души в 16 водещи града и бяха средство за продажбата на облигации на стойност $ 132 992 539”- отчитат с американска точност след войната. Неговата илюстрация на великолепна жена, добила мускулатурата на Микеланджеловите герои, която яде обикновен сандвич, за да пусне спестените пари в касичката за събиране помощи за воюващия Съветски съюз, винаги ще събира благодарността на историята....
През 1953 г. му се налага да се премести в щата Масачузетц – здравето на съпругата му се влошава и по съвет на лекари, те отиват там заради препоръчаните благоприятни условия и санаториум. Малко след нейната смърт, художникът публикува своите мемоари и изненадан посреща новините, че
книгата му се радва на осем издания
През 1960 г. Норман Рокуел се разделя с продължителното си сътрудничество за Saturday Evening Post. Сменена е графиката на изданието и новата концепция предвижда фотографии вместо постоянно рисуваните корици.
Техниката му на работа е сложна, много често напълно сходна с тази на ренесансовите майстори. Той рисува с маслени бои върху платно, като внимателно събира фрагменти и характерни за времето особености, разучава ги с безумно точност, понякога дори подрежда моделите в замислената им ситуация и ги фотографира. Сръчността му, наред с голямата му художническа култура, го прави майстор на формата и пространството, подобно великите си предшественици, населяващи музеите. Съзнаващ, че с подобни традиции само ще раздразни менторите на нови философии, Рокуел рисува своя прочут троен автопортрет. на стативът му са закачени репродукциите от автопортретите на Рембранд, Дюрер, ван Гог и една женска фигура на Пикасо. Самият му статив е увенчан с пожарникарски шлем – символ на прозвищено “пожарникари”, с който противниците на импресионизма” са били кичени като врагове на буйния, ярък и свободен колорит...
Прехвърля се към екипа на списанието Look, и редица от композициите му вече нямат онзи закачлив поглед към света на средния американец, романтичната влюбеност, незрялата младост и емоционалните увлечения или сантименталните традиции... Темата за расовата несправедливост и правото на равенство на всички хора, смелостта да се настоява за нормален трудов процес или честен обществен диалог, се реализират с неговите средства, но добиват силата и популярността на картините, които драматично предизвикват съвестта ни да вземе участие.
 С особена сила той пресъздава расовите конфликти и злобата на онези бели, които искат „да раздават” правото на живот на чернокожото население в САЩ. Сам художникът признава, че “за 47 години работа е нарисувал най-добрия възможен свят, пълен с весели кучета и щастливи дядовци, но на това е дошло времето да се сложи край”. Рокуел пресъздава кацането на Луната, посещава НАСА, рисува Кенеди преди неговото убийство, Никсън, редица водещи имена в културата, киното..., рисува и себе си със знака от преди 200 години на гражданското движение за борба срещу робството и смъртното наказание.
Всъщност критиката именно за това и го хапе най-продължително – дълголетието на неговата работоспособност и волята да работи между ветровете на различни школи, без да се променя. “Светът на изкуството се е отнасял винаги със съмнение към вкуса на публиката” - е писано в списание Лайф, по повод последната му изложба. Какво искат да кажат ли? Иронизират онези, които го харесват.
С горчива усмивка към всичко това, Норман Рокуел приема смъртта си на 8 ноември 1978 г. когато последната му съпруга, Моли, излиза и прави кратко съобщение пред чакащите в двора на къщата репортери. Вестник Таймс в некролога си констатира следното: „Норман Рокуем сподели с Уолт Дисней правото на слава, чрез която тези двамата артисти бяха познати на почти всеки от САЩ, богат или беден, черен или бял, неграмотен или дипломиран философ.”
„Историята на живота ми е свързана преди всичко с моите картини – дори това, което съм видял, е поместено в тях”. Има обаче силата да покаже на всички творци от света, че изкуството и зрителят не се нуждаят от посредници. Последната, недовършена картина, която остава на неговия статив, е сцена на среща между християнски мисионер и индиански вожд.
За милиони хора си отива не просто може би последният художник, можещ всичко, което и онези от школата на Рубенс и на всеки голям друг класик, а и
творецът на най-истинския Дядо Коледа,
момчетата от улицата, хората от бистрата, гражданите, загрижени за правото на малкото негърско момиченце да стигне здраво до своето училище, космонавтът, направил първата крачка върху повърхността на Луната...
Малко преди кончината на художника, сред сензациите, с които е свързан, било открадването на творбата му “Руската класна стая”. Въпреки това, композицията преминава през галерии и собственици, последният от които, през 1989 г., е режисьорът Спилбърг. Говори се, че я закупил срещу 200 000 долара. Чрез един от каталозите на ФБР за издирване на шедьоври той научава биографията на своята придобивка и се обажда в полицията, за да обяви творбата за своя собственост докато воденото по нея дело не изясни законните основания на истинския й притежател, който и да е той... Картината представлява пример за опитния поглед на Рокуел в психологията на световните процеси и оригиналния начин в претворяването им (въпреки яснотата, че в случая автобиографичният елемент в картината е повече от очевиден). Класът, сбор от красиви и искрени лица, внимателно и хипнотизирано гледа вкупом бюста на вожда на Октомврийската революция. Само едно момче гледа встрани...
|
|
